Подлият и безскрупулен Вурм в „Коварство и любов“ е най-новата роля на Валентин Ганев в Народния театър. Той майсторски извайва в едри щрихи и в детайли образа в пиесата на Шилер, емблематична в световната драматургия с темите за страстта и властта, за почтеността и задкулисието в живота и в политиката. Следващото представление е на 16 март. На 17 март на камерната сцена „Апостол Карамитев“ започват пролетните издания на култовия моноспектакъл на Валентин Ганев „Контрабасът“, влязъл в историята на академичната трупа със своите над 400 триумфални представления. В Народния театър зрителите аплодират известния актьор още в „Дивата патица“, „Теремин: музика, любов и шпионаж“, който е и режисиран от него, „Вуйчо Ваньо“, „Народът на Вазов“, „Бурята“, „Орфей“. В Театро „Отсам канала“ се играят при пълни зали още две режисирани от Валентин Ганев постановки – „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ и „Премахни от приятели“. В киното наскоро го гледахме като командир Гор в „Лука“ на Джесика Уудуърт – постапокалиптичен сюжет, чиито герои са мотивирани и движени от илюзии, заблуди, митове. На премиерата в София Джералдин Чаплин нарече българския си колега „изключителен“ и уточни, че персонажът му е от ключовите за действието.
– Не само играете в „Коварство и любов“, господин Ганев, но сте и дясната ръка на режисьора Асен Шопов – как се работи с доайена в българския театър? Имаше ли спорове на репетициите?
– Асен Шопов е пълнокръвен автор на този спектакъл – негова е адаптацията на тази гражданска трагедия, както я нарича Шилер, негова е и сценографията. Моето съучастие се простира до организационно-техническа работа. Надявам се да съм бил полезен с изпълнението на актьорските си задължения. С толкова подготвен човек като Асен Шопов няма смисъл, а и не се налага да се спори – той знае какво иска, какво преследва и най-вече знае как да го постигне.
– В пиесата на Шилер дебатът е за честта и дълга, истината и лъжата – тук и сега имаме ли сетива за тях или настава време, в което ценностите са само за сцената, екрана и книгите?
– Нищо ново няма да кажа, ако припомня, че класиката е ценна, защото се занимава именно с вечни категории. Като добавим към тях любов, политика и коварна борба за власт, ще се уверим, че не сме мръднали наникъде от Шилерово време насам. Залозите са същите. Само дрехите, къщите, мебелите ни са заменени с конфекция, а езикът ни е станал по-неграмотен и просташки.
– Вашият Вурм, който е секретар на президента, дърпа конците на интригите като сив кардинал – изкушихте ли се да се загледате в някой мъж от актуалната власт?
– Не, не съм имал подобни изкушения. А и мащабът на Шилер е друг. Нивото на политическия ни елит е много ниско, мирише на евтина злободневна телевизионна хумореска. Ако се бях загледал в него по време на репетициите, трябваше да сменим заглавието на „Коварство и любов“ с това на чудесната пиеса от Александър Вампилов „Провинциални анекдоти“.
– Как се създават подобни образи – на хора, които дърпат конците на чужди съдби?
– Може би те са най-противоречивите и сложните. Любопитен и притегателен е всеки персонаж, комуто е поверено да държи в ръцете си емоциите на публиката. Умението да го вършиш смятам за най-високото майсторство в нашата професия. Обещавам на вашите читатели, които ще гледат „Коварство и любов“ в Народния театър, разтърсващо преживяване, благодарение на високата проба драматургия, честната и безхитростна режисура, чудесните актьори, прекрасните сценография, костюми и музика. Елате на 16 март в Народния театър и ще се уверите, че Христо Шопов заслужава да бъде първа новина в „По света и у нас“ не с битовия скандал, в който го набъркаха.
– Години наред бяхте Владиков в „Хъшове“ – какво тук и сега се крие зад понятието „патриотизъм“?
– Днешното измерение на патриотизма също е доста девалвирало. Зад така наречения патриотизъм се крият какви ли не крайни поведения, които не са ми симпатични. Мисля, че не сме мръднали и от Ботевото „Патриот е, душа дава за наука, за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!“.
– Наскоро към по-добрия свят отлетя Борислав Чакринов. Какъв режисьор беше той?
– Свързвам името му с най-романтичния ми период, създаването на Малък градски театър “Зад канала“ и шестте ми сезона там. С Александър Морфов започнахме работата по „Татко Юбю“ – той направи конструкцията, драматургията, компилира авторите. Но Радослав Спасов го покани да снима главната роля във филма „Сирна неделя“ и в онзи момент Сашо избра киното, въпреки че репетициите бяха тръгнали. Чакринов пое „Татко Юбю“ – беше третото ни заглавие в „Зад канала“ след „Професионалистът“ на Здравко Митков и „Хоровод“, пак на Чакринов. Като при всяко начало, бяхме в еуфория – отпушихме неподозирани енергии. Всички се качваха на сцената, за да дадат най-неочакваното, най-любопитното, най-парадоксалното. В „Татко Юбю“ имах функция на конферансие, свързващо интермедийно отделните части на действието, музикални части с цигулка, речитативи и пеене, „дирижиране“ на малката смешна опера, написана от Асен Аврамов и изпълнена от всички. Чакринов ми даде пълна свобода – актьорска и човешка: да съчинявам игри на думи, да измислям и произвеждам звуци. Гарнирах монолозите със звукоподражания, подсвирквания, подплясквания. С „Хоровод“ и „Татко Юбю“ заминахме за Есенния салон в Париж, много елитарно събитие, бяхме само ние и „Сфумато“. Играхме в Музея за модерно изкуство „Жорж Помпиду“. Там Чакринов също ми даде зелена улица – да използвам по смисъл и въздействие, каквото реша: от заиграване с имената на спирките в метрото, до смесването на английски, български, полски и френски думи и скороговорки. Имаше много ласкави отзиви за двата ни спектакъла. Борето Чакринов беше от хората, които деликатно те караха да повярваш, че едва ли не си съавтор на спектакъла, в който участваш. Съжалявам, че си тръгна по-рано от „Зад канала“. Съжалявам, че не той оглави Народния театър по онова време, 90-те години на миналия век. Ще цитирам Руси Чанев: беше човек с умения, знания, воля и самообладание, достойни за ръководител на академичната трупа. Но това, което направи от театъра в Бургас, е забележително и ще се помни винаги.
– Леон Даниел – вие сте и негов актьор, казва, че режисьорът е напуснат любовник, защото репетициите рано или късно свършват. Какво се случи, та се решихте да се заемете и с режисура?
– Леон Даниел има право – до излизането на постановката режисьорът е най-важният човек. Той пише законите, по които се създава представлението. След премиерата артистите яхват вдъхновението и публиката – и или досъздават, или досъсипват, направеното от режисьора. Зависи от творческата хигиена на екипа. Но когато спектакълът вече принадлежи на зрителите, те не се интересуват особено кой го е режисирал. Нищо особено не се е случило, за да се впусна в режисурата – тя е част от театралната игра, в която участвам повече от четиридесет години. Струва ми се, че опитът дава самочувствие на актьора да слезе в залата и да започне да дава акъл. Особено, когато има група колеги, склонни да се вслушват в съветите му.
– Какво беше най-впечатляващото при Леон Даниел?
– Излишно е да казвам, че през годините следях всичко, което правеше Леон Даниел. Бях още в Пернишкия театър, когато помолих да присъствам на репетициите му на „В очакване на Годо“ в Армията. След като напуснах „Зад канала“, останах без работа. Леон ме срещна случайно на улицата и ме запита: „Как си, с какво се занимаваш, искаш ли да работим заедно?“. Беше ме гледал в две от славните представления в Перник – „Ревизор“ и „Мюзикъл за пет пари“. Едва не подскочих от радост. Той беше абсолютен господар, монарх и деспот в първата част на репетиционния период, когато полагаше основите и структурата на действието, когато нахвърляше и поставяше всичко. Ако някой от нас си позволяваше да му възрази, Леон заповядваше: „Сега ще става това, което искам аз. Ще ви кажа в кой момент ще може да правите това, което вие искате“. Градеше здрава основа и абсолютна сигурност, а после ни даваше пълна свобода. Наистина пълна – онази актьорска свобода, която те вдига над земята. В „Човекът, който прави дъжд“ моят герой, продавачът на дъжд, Старбък, предлага стоката си – за да получи 100 долара срещу магията за дъжд. Този монолог – и според Леон, и според мен, даваше възможност за актьорско отприщване. На репетициите правех някакви глупости, които явно му бяха харесали. И преди премиерата даде указания: „Тук Вальо може да пусне, колкото поеме публиката“. На самата премиера – леко превъзбуден и преиграващ, започнах да се разпищолвам. После внучката му Ида Даниел, която седеше до него, ми разказа, че Леон мърморил под носа си: „Млъкни, бе, идиот, млъкни, стига толкова, спри“.
– Помните ли как за първи път попаднахте пред камери – според Уикипедия е било във филма „Свирачът“.
– Щом там го пише, значи е вярно. Шегувам се, разбира се. Уикипедия отказва да попълни творческата ми биография, такава каквато им я предоставям. Имало нужда от потвърждения, не знам кой си трябвало да им ги даде. Сигурно имат право хората. Нищо не ми пречи да напиша за себе си неща, каквито дори грандиозният фантазьор барон Мюнхаузен не е сънувал. Но, да, наистина, бях в пети клас, когато попаднах в „Свирачът“, американски детски филм с участието на Олег Ковачев, сниман у нас. В училище дойдоха някакви хора, минаха по класните стаи и избраха група деца. После някои от тези деца получиха по-отговорни задачи. В програмата имаше 20-дневен снимачен период в Копривщица. Родителите ми не дадоха съгласието си – за да не пропусна твърде много от учението и цигулката. И аз си останах с по-скромна роля.
– Удивително е, че повечето ви роли в киното са в международни продукции.
– До една съм ги печелил с кастинг.
– Как се чувствахте до Джералдин Чаплин в „Лука“, сещайки се за онзи Ганчо Ганчев, който открадна тленните останки на Чарли Чаплин?
– Въпреки че фамилията ми е Ганев, не се идентифицирам нито с българския, нито с полския криминален изрод, осквернили тленните останки на Чарли Чаплин. Джералдин Чаплин е изумително нормално човешко същество. По никакъв начин не отговаря на щампосаната представа за недостъпна световна звезда. Тя много добре знае коя е, чие име носи достойно. Умее да създаде колегиални, дори приятелски отношения с хората от екипа. Тя е най-скромният, най-непретенциозният, най-незабележимият човек на терен, докато не се завърти камерата. Тогава всичко отстъпва пред актьорската магия, която Джералдин Чаплин притежава.
– Първият световен режисьор в кариерата ви е самият Сергей Бондарчук, тъй като сте негов ученик в московския ВГИК – какво помните от уроците му?
– Надявам се, че помня всичко. През годините често получавам потвърждение, че в края на 70-те случаят ме е отвел на безкрайно ценно в творческо и човешко отношение място. Не знам как е с другите, но при мен уроците като че ли изскачат със закъснение. Рано или късно попадаш в ситуации, когато си задаваш въпроса „Как биха постъпили моите учители сега?“. Оказва се, че дългото общуване с тях интуитивно подсказва правилния избор. Ето ви един урок на Бондарчук: „Изиграните роли изграждат актьора“. Смея да твърдя от немалката си вече практика, че това е така наистина. Свързано е с начина, по който си вършиш работата, с компромисите и изборите, които правиш в професионално отношение, с хората, с които си партнираш, ако щете, и с късмета, който идва при този, който е готов за него.
– След толкова години в театъра какво е най-важното за вас – и като актьор, и като режисьор?
– Независимо от всичко, най-важното е да говориш на езика на емоцията, която владее публиката. Да създаваш и управляваш тази емоция. Действията на героя ти да предизвикват смях, сълзи, обич, омраза и т.н. Загубиш ли възможността за подобна връзка със зрителите – тоест престане ли да ги вълнува това, което споделяш с тях, по-добре се прибери вкъщи. Разбрах го още през седемте ми сезона в Перник.
Докато снима с Джералдин Чаплин, италианки статист го пита кой е Чарлин Чаплин
В България също има студенти, които не са чували за Катя Паскалева и Антон Горчев, казва известният артист
Когато Джералдин Чаплин беше в България за представянето на „Лука“ в програмата на София филм фест, Валентин Ганев по традиция се изяви като перфектен джентълмен и нито за миг не насочи медийното внимание към себе си. Първородната наследница на Чарли Чаплин обаче не пропусна да направи няколко стабилни и категорични комплименти на българския си колега. Но нито тя, нито той се впуснаха в подробности за работния период в Сицилия.
Сега, пред „Филтър“, Валентин Ганев разказа изумителна случка от терените на италианския остров, където екипът осъществява дистопията – продукция на Белгия, Италия, Нидерландия, Армения и България по мотиви от романа „Татарската пустиня“ на Дино Будзати.
„Звучи като анекдот, но е самата истина. Джералдин Чаплин, италианският актьор с японски произход Хал Яманучии и моя милост в „Лука“ сме тройка офицери, ръководители във военно отделение, действащи като едно цяло. Джералдин играе безполов и изкуфял възрастен генерал. Между снимките, докато редяха осветлението, на терена се разхождаха местните момчета, които идваха за масовките. Повечето от тях играеха гардове, яки и с оръжия. Един от тях – огромен, ще го нарека, както повелява политическата коректност, афро-американец, или по-скоро афро-италианец, много учтиво ме запита на съвсем приличен английски дали може да поговорим. Вълнувал се от кино, занимавал се с изкуство, това му било дебют на снимачна площадка. Първият му въпрос беше: „Ти какъв си?“ „Актьор?“, отговорих. „Известен ли си?“, веднага се поинтересува той. „Не, не съм“, отвърнах. „А бабата?“ и посочи Джералдин. „Бабата“ е известна“, уточнявам. Той: „Как се казва?“ Аз: „Джералдин Чаплин“. Мълчание. Продължих: „Тя е дъщерята на Чарли Чаплин.“ Последва ново запитване: „А той известен ли е?“. Беше на около 30 – и твърдеше, че обича киното и смята да става артист“.
Валентин Ганев е подчертано дискретен човек, но споделя и още нещо – колега, с когото делят гримьорна, с отчаяние в гласа му признал, че студентите, на които преподава, не били чували нито за Катя Паскалева, нито за Антон Горчев.
Албена АТАНАСОВА
