Саня Борисова е от жените, които неотклонно следват своя път. Въпреки че дълго време се занимава с рисуване и е учила в специализирана паралелка по изобразително изкуство, избира актьорската професия. Завършила е театралния колеж „Любен Гройс“, а става популярна от сериала „Забранена любов“. Там се запознава с Ники Илиев, с когото дълго време бяха женени, а заедно създадоха и няколко филма – „Чужденецът“, „Живи легенди“ и „Нокаут”/„Или всичко, което тя написа“. Саня е част от трупата на театър „Възраждане“, а съвсем скоро ще представи и дебюта си като режисьор и продуцент – на 10 май е премиерата на филма й „Никога не е просто секс“.
– Саня, на 10 май е премиерата на „Никога не е просто секс“ – първия филм, на който сте режисьор, сценарист и продуцент. Как се роди идеята за него?
– Всъщност това е третият ми самостоятелен сценарий. Преди това съм била съсценарист на „Живи легенди“. Първият самостоятелен сценарий, който написах, беше като опит да видя дали това е моето, дали ми се отдава. Вторият беше сложен за реализация, защото е фентъзи филм. Съответно е и доста високобюджетен, понеже има много специални ефекти. Затова реших да напиша нещо по-реализуемо. Идеята ми беше да направя частен филм, защото бях предупредена, че няма как да получа държавна подкрепа от Националния филмов център и само щях да си загубя времето, ако бях поела по този път.
А относно идеята за сюжет, тя се роди от самия момент. Това, което вълнуваше освен мен мои приятели и познати, така и в световен план почти всеки – неспособността в днешно време да създаваме здрави и стабилни семейства. Много бързах да направя този филм, защото ми се струваше, че след година и половина, като излезе, вече темата няма да е актуална, а всъщност сега е по-актуална от всякога.
– Правите доста голяма стъпка с решението да режисирате и продуцирате филм. Колко време работихте по лентата?
– Истината е, че се подготвям за тази стъпка от 20 години. Първоначално – като актриса. Това е висшето ми образование. След него имам и магистратура по режисура. А самият процес по създаването на филма от идеята до излъчването му по кината отне само година и половина. Около осем месеца работих по сценария и паралелно с това с моята съпродуцентка Никол Предьова започнахме да търсим средства от рекламодатели, които се включиха с продуктово позициониране във филма. Бяхме много прецизни в подбора на партньори, най-важното беше всеки един от продуктите, които представяме, да се вплита по естествен начин със сюжета или действието в сцената, в която присъства, както и разбира се, да са марки и продукти с много високо качество. Наложи се да разделим заснемането на две части – през октомври и ноември. Два месеца работихме по монтажа заедно със Светослав Владимиров и всъщност продължаваме с работата и в момента. Заедно с композитора Георги Цветков и музикалния ни дизайнер Мариана Вълканова завършваме музиката. Буквално след 5 минути влизам в студиото, за да довършим последните две парчета от филма. Включили сме и авторски песни на Папи Ханс, Мила Роберт и Дара Екимова. Изключително благодарна съм им и много щастлива, че се включиха в проекта, защото тези парчета много допринасят за сюжета на филма.
– Финансирането ли е най-трудната част от създаването на филм в България?
– Да, тъй като пазарът ни е малък и няма възвръщаемост на вложението. От друга страна, държавата отпуска 14–15 милиона лева всяка година за кино. Те обаче се дават единствено за филми, които не достигат до зрителя – т.нар. „фестивални“.
– Лесно ли подбрахте актьорите?
– Да, не сме правили кастинг. Още докато пишех сценария, си представях кои актьори биха паснали на ролите. Повечето от тях имам привилегията да познавам лично, а останалите съм наблюдавала като развитие на таланта им и са ме вдъхновявали от различни продукции. Исках да работя с най-добрите актьори в страната и съм изключително щастлива и благодарна, че ми се довериха Елена Петрова, Иво Аръков, Башар Рахал, Свежен Младенов, Ники Илиев, Елеонора Иванова, Веселин Калановски, Рая Пеева, Кирил Недков, Мариана Жикич, Роберт Янакиев, Ирена Йошида, Петър Калчев, Георги Златарев, Жана Рашева и др.!
– Една от основните идеи в сюжета е за невъзможността да се изградят стабилни и дългосрочни връзки. Повлияна ли е историята от вашия личен опит или от този на ваши близки?
– Абсолютно да. При създаването на сценария изхождах от ситуацията, която наблюдавах навсякъде около мен и в по-широк световен план също. От масовото поведение на хората, от начина, по който живеем, докъде стигат моралните ни устои. Освен това чрез четирите главни героини са представени и женските архетипи, за които толкова се говори в последните години в психологически план. Във филма обаче ги разглеждам от друг ъгъл – като етикет и рамка, които ни ограничават да бъдем напълно себе си. Тази жена е домакиня, другата е любовница, третата работохоличка… Смятам, че няма как да бъдем напълно удовлетворени личности, когато сме в рамката на един архетип. Всяка жена съчетава различни качества и не трябва да бъде ограничавана.
– Първоначално заглавието на филма е било „Кармични връзки“. Вярвате ли в кармата?
– Да, смятам, че чрез нея можем да си обясним някои трудно обясними неща на пръв поглед, но от друга страна, трябва да се внимава да не се използва като оправдание и да ни дестимулира да се променяме и развиваме. Оттук изходих и за първоначалното заглавие „Кармични връзки“ с ирония и сарказъм.
– Посещавали ли сте астролози, правили ли сте си хороскопи?
– Да, имам астролог – Петя Алексеева, на която много разчитам както през целия процес на реализация на филма, включително и за това на коя дата да направим премиерата. От две години насам проявявам по-засилен интерес, правя си и годишен хороскоп. Интересувам се от хюман дизайн. Много познания съм почерпила за себе си и от ген ключовете – една специална система на Ричард Ръд. Била съм и на таролог – човек, който гледа на таро карти.
– Какво научихте за себе си покрай тези науки и системи?
– Много различни неща, защото това са различни науки и от всяка от тях съм почерпила по нещо за себе си. Не са едно-две, за да ги изброя.
– Помогнаха ли ви да постигнете смирение, да погледнете по-философски на живота?
– Да, най-вече при ген ключовете това се случи, защото там ясно се показва каква е сенчестата ни страна, която обикновено отричаме. Но когато приемем сянката си, имаме силата да я трансформираме, защото това е начинът да се справим с нея. Не да я отричаме, не да се борим с нея или да се оставим да ни води, а просто да я видим ясно. Тази система определено не е за всеки, но на мен лично много ми помогна за постигане на вътрешен мир и разбиране.
– Тези познания и опит направиха ли ви по-малко импулсивна?
– Импулсивността не е нещо изцяло негативно, може би единствено когато е в крайност, но без нея се губи искреността в поведението. Аз лично имах затруднение, особено като дете, с това да бъда по-импулсивна и актьорството ми помогна да намеря баланса. Предполагам, че дори несъзнателно съм избрала тази професия, за да мога да преодолея вътрешните ми задръжки и да развия някакви страни от характера ми, като това да се отпусна да изразявам себе си.
– А как всъщност се насочихте към актьорството? Вашият баща е бил треньор по самбо, не искаше ли и вие да се занимавате със спорт?
– Като дете всяко лято ходех с него и отбора му по 2–3 месеца на лагер, но той никога не ме е натискал в тази посока. Мисля, че отдавна разбра, че не съм най-спортният тип човек (смее се). Като малка много рисувах и дори средното ми образование беше с такава специалност, така че родителите ми очакваха да стана художник. Но тогава се запознах с актьор от родния ми град. Той учеше актьорско майсторство в НАТФИЗ, аз бях ученичка. И всъщност от него разбрах и се доближих до света на актьорството. Наскоро си спомних, че още преди това с приятелите ми се събирахме вкъщи, гледахме филми на видеокасети, след което аз избирах сцени от филма, изваждах диалозите и разигравахме тези сцени. Мисля, че тогава още се е зародила любовта ми към режисурата и актьорството.
– Родителите ви как приеха решението ви да учите актьорско майсторство?
– Бяха стъписани и се чудеха дали не съм се объркала. Изобщо не очакваха да поема в тази посока, смятаха, че изобщо не е моето и няма смисъл дори да се пробвам. Бях много срамежлива, интровертна, на моменти дори асоциална, особено с непознати хора. Не можеха да повярват, но с времето разбраха, че това си е моят път, приеха го и повярваха в мен.
– Баща ви живее в Италия, сестра ви в Дубай, не ви ли влечеше и вас да заминете някъде в чужбина?
– Явно много съм се влюбила в киното и театъра и това е, което ме е задържало тук. Много харесвам Дубай и вероятно ако можех да се занимавам с кино или театър там, щях да се преместя. Но тъй като в Обединените арабски емирства това изкуство не е практика, не съм намирала мястото си там. Вероятно би ми било доста по-комфортно, но честно казано, на мен комфортът сам по себе си не ми е достатъчен. Винаги съм била човек на изкуството и това е давало посока на живота ми.
– Но в България не е много лесно да се развиваш в тази професия. Замисляли ли сте се да се занимавате с нещо друго?
– От самото начало на актьорския ми път започнах да работя. Участвах в сериал, който продължи година и половина, но още тогава исках да се развивам, усещах, че само актьорството не ми е достатъчно като изразно средство. Сега си давам сметка, че режисурата винаги ми е била най-интересна. Да, да си режисьор или актьор не е лесно, но какво в България е лесно? Не знам дали ще направя следващ филм, но горя в това изкуство и влагам истинска страст в него.
– Като популярна личност често попадате в центъра на жълтите медии. Това наранява ли ви?
– Много пъти съм се сблъсквала с медиите и коментарите на хората. Първият път беше по време на сериала „Забранена любов“. Тогава социалните мрежи точно започнаха да набират сила и беше страшно за мен. Аз съм човек, който уважава критиката и винаги търся градивното в нея, но в онзи момент се изливаше много злоба, а аз бях на доста крехка възраст. Така че тогава преживях огромен шок. След това по време на раздялата ни с Ники преживях още един такъв сблъсък. Тогава дори ни снимаха папараци, имаше скрити камери. Не стига че преминавах през раздяла и трябваше в чисто битов план да стъпя на краката си отново, но и се пишеха всякакви измислици. Те още повече ме събаряха. Сега съм в етап, в който давам интервюта, говоря пред медии, но заради филма. Иначе не съм човек, който обича медийни изяви и има интервюта, които, ако можех да върна времето назад, бих си спестила. Предполагам, че това е урок да се науча напълно да не плащам данък обществено мнение. Не отричам, че хората могат да бъдат коректив, но не и когато става въпрос за чиста злоба или съчинение по картинка. С времето ставам все по-силна и не се поддавам на тези влияния.
– Трудно ли допускате хора до себе си?
– Отворена съм към хората и към нови приятелства. Но понякога те имат предразсъдък, породен от медийния ми образ. Впоследствие виждат, че съм много земна и естествена, и го оценяват.
– Част от вашия личен и професионален път е Ники Илиев, с когото бяхте семейство, а сега той има роля и в „Никога не е просто секс“. Успяхте ли да се дистанцирате от личната ви история?
– Много отдавна сме се дистанцирали от нея и сме приятели. Разбираме се, уважаваме се и всичко е напълно нормално. Мина много време от раздялата ни. Да, бяхме женени 10 години, но вече повече от 7 сме разделени и всеки е поел по своя път. Но с Ники винаги сме имали общи интереси спрямо създаването на филми. Реално започнахме заедно да се развиваме в тази посока и общото между нас е изкуството. Неговият богат опит много ми помогна за моя дебют като режисьор. Той и Башар Рахал ми даваха много съвети.
– Тези съвети и подкрепа ли са нещото, за което сте най-благодарна на Ники?
– Благодарна съм, че съумяхме да сме достатъчно интелигентни и добри хора, за да запазим нормални отношения и уважение един към друг. Израснахме доста след тази раздяла. Защото най-важното е всеки да намери своето щастие там, където е. И се радвам, че в приятелски и професионален план все още имаме общ път.
– Вие вече намерихте ли щастието?
– Не съм го търсила конкретно, винаги съм се стремяла към развитие и промяна към по-добро и по този път щастието става все по-осезаема част от живота ми!
Ивет САВОВА
