След като Австрия постави 4 условия пред страната ни, за да я допусне само по въздух в „Шенген“, като най- фрапиращото от тях е приемане на търсещи убежище афганистанци и сирийци, политическата класа у нас е в ступор. Макар и единични, реакциите варират от отказ до половинчато съгласяване: е, може да е по въздух, но „Шенген“ си е „Шенген“, това е положението. Европейската комисия бързо подкрепи Австрия да падне само въздушния „Шенген“. Дали и в Европейския парламент сме им дошли до гуша с нашето настояване за членство, та и те гледат да се отърват по-бързо от нас? Наш гост е Иво Христов – член на Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите (S&D) в Европейския парламент. Добре дошъл в Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“, г-н Христов.
Здравейте.
Как възприемате последните идеи на австрийското правителство да приемем афганистански и сирийски мигранти срещу възможност за членство във въздушния „Шенген“?
Идеята е неприемлива. Де факто тя предлага България да се превърне в мигрантско гето срещу утехата да ни се спестят контроли по летищата, и то при положение, че сме изпълнили всички критерии за членство и няма аргумент да бъдем държани извън зоната и да ни бъдат да поставени условия. Австрия симулира добра воля, но всъщност ветото й остава непроменено. Но дясната коалиция на премиера Денков има нужда от поне някаква стъпка напред, и не бих се изненадал, ако кабинетът в последна сметка приеме сделката, защото „сглобката“ методично жертва националните интереси и с помощта на сервилните медии представя всеки унизителен компромис като свой успех. Достатъчно е да си спомним, как беше снето ветото над амбициите на Северна Македония да се присъедини към Европейския съюз. Щом това е станало, не изключвам и сега да приемам някакъв унизителен компромис.
А има ли реакции в Европейския парламент на идеите на Австрия?
Засега не се забелязват особени реакции, но вероятно в Европейския парламент австрийското предложение ще бъде критикувано. Знаете, че Европейският парламент е най-демократичната институция измежду европейските, има най-много разноречие, най-много критики тук. Но това нищо не променя, за съжаление.
Защо членството ни в „Шенген“ се превръща в синоним на разочарованието от европейското отношение към нас?
Защото българската наивност се сблъсква с политическия реализъм на Европа, в която всеки брани своя интерес, докато ние простодушно се надяваме на критерии, на добра воля и солидарност. Всички български правителства са полагали усилия за влизането в „Шенген“, но в цяла Европа националният егоизъм е във възход, виждаме го и по изборите в последните месеци, опасявам се, че ще го виждаме и занапред.
Австрийците не ни вдигнаха ветото за „Шенген“, не ни допуснаха в него, просто измислиха трик как да се отърват от 50 000 мигранти, които се мотаят безработни по улиците на големите им градове. Има ли подобен циничен аналог за друг случай в историята на Европейския съюз?
За съжаление, се опасявам, че Европа се отдалечава от прогласените си принципи: мир, солидарност, просперитет. Виждаме как Италия се бори сама с миграционния наплив и се оплаква от липсата на солидарност. А съюзът, който е създаден за да гарантира мира на континента, сега бе превърнат в доставчик на оръжие за Украйна, и на определено ниво темата с войната се разглежда не толкова като трагедия, колкото като възможност за индустриите на страните членки, и това е най-огорчаващото. Тъй че за съжаление аналогичен цинизъм има на немалко места и на немалко нива.
Въпреки ясната позиция на Австрия и Нидерландия у нас все още се надяват да размразим шенгенското си членство, т.е. шансовете за него до Нова година. Това реалистично ли е? Какво удовлетворително решение ще търсим в тези преговори, както твърди външният министър Мария Габриел?
Често казано не мисля, че е реалистично да се надяваме на пробив, въпреки усилията на българските институции, но и темата с „Шенген“ не бива да се фетишизира, защото самата зона функционира зле, някои страни членки започнаха да възстановяват контрола по вътрешните граници и „Шенген“ очевидно ще трябва да бъде реформиран. В случай на реформа се надявам България да има своите шансове, защото засега не съм оптимист.
Предвидила съм в нашия разговор и още проблеми от вътрешно политически характер. В българският парламент мина на първо четене шестата промяна на Конституцията, която включва укрепване на независимостта на съда чрез структурна реформа на Висшия съдебен съвет, реформа на прокуратурата, реформа на институцията на служебния кабинет, прозрачен избор на независими регулатори и контролни органи. Вие сте юрист по професия, каква ще бъде полезността на тази реформа?
Според мен реформата цели укрепването на партокрацията и овладяването на съдебната власт. Тя не отговаря на проблемите ни. Властта у нас няма реална легитимност, затова партиите търсят да подсигурят своето бъдеще и властта си. Парламентът и кабинетът ни, както знаете, са избрани с гласовете на много малък брой избиратели, но се разпореждат със съдбите ни, защото са формално легитимни. България практически вече загуби своя суверенитет с думата на посланици да тежи повече от тази на министрите и на партийните лидери. Ние нямаме стратегия за развитие, защото в парламентарната република процъфтява колективната безотговорност, а тя се променя според цветовете на всеки следващ мимолетен парламент, имате много през последните години. Но всички тези драматични проблеми с легитимността, със суверенитета и колективната безотговорност не са обект на конституционната реформа, защото тя обслужва други користни цели, цели на олигархията и на партиите.
Многократно сте твърдели, че изходът от българския хаос е президентска република. Не бе ли изпуснат за това моментът, още повече, че с тези промени в Конституцията функциите на президента чувствителност ще бъдат орязани?
Аз и сега съм убеден, че изходът от българския хаос е в президентската република. Ние не можем да изгазим от кризата със сегашната Конституция и със сегашната политическа класа, която е все по-дискредитирана. Моментът бе изпуснат, права сте, но проблемът остава и не виждам друго решение. Институционалната деградация е в ход и въпросът отново ще се върне на дневен ред, въпреки мимикрията на конституционна реформа, която наблюдаваме в момента. Тъй че въпросът остава актуален.
Все повече гласове се чуват за необходимостта от партия, споделяща вижданията на държавния глава. Като потенциално такава се сочи Националното движение „Трети март“, което е възникна в защита на националния празник. Какви са перспективите пред такава партия?
Необходимост от партия има, и то отдавна. Българите, които се надяваха на оздравителна промяна, бяха измамени многократно в последните години най-напред от „Продължаваме промяната“-„Демократична България“, които се подиграха с избирателите си, а после виждаме и от „Възраждане“, които спънаха Ваня Григорова в кметската надпревара за София и подариха поста на десницата. Нова партия е нужна, дали и кога, за съжаление не съм посветен и не мога да кажа нищо определено. Но според мен въпросът е назрял.
Как изглежда отвън ситуацията в България отвътре? Как стои българското правителство, как го възприемат?
С безразличие, бих казал, ако съдим по визитата на премиера Денков и речта му пред Европейския парламент, на която залата беше празна на 9/10. Иначе България изглежда безпроблемна, тъй като тя е на ръчно управление от посолствата. В този смисъл към момента тя не създава тревоги на Европа, доколкото българските граждани приемат безропотно това управление с всичките несгоди, които то им носи.
В София при драматични реакции и стълкновения започна демонтажът на Паметника на съветската армия, преди час минах оттам, той е почти свален до половината. Колко ни струват грешките на историята?
За мен демонтажът на Паметника на съветската армия е победа на варварите, които лишават града от един от неговите символи и изтриват от паметта една историческа епоха и нейните знаци: мавзолея, след това Паметника 13 века България и Паметника на съветската армия. Дали са красиви или грозни, дали се харесват или не символно, тъй или иначе те са знаци на цяла една значима епоха. И по този начин де факто варварите реабилитират фашизма. Да не забравяме, че всички антифашистки паметници в страната са надраскани със свастики. И докато режат с флекс скулптурите на Фунев, на Далчев, на Васка Емануилова, междувременно Луков марш се провежда ежегодно и безпроблемно, орди от запалянковци с нацистки знамена шестват всеки месец в София. Днес тези орди могат да благодарят на либералните неправителствени организации, които разрушиха паметника, защото те водят една и съща борба, те са обективни съюзници. Разрушаването на Паметника на съветската армия е победа на вандалщината над паметта и културата. Левчев казваше, че бездарието е фашизъм, и това днес е буквалната илюстрация на стиха. Аз изпитвам вина за това, че не успяхме да спрем настъплението на лумпените, което тласка обществото ни към насилие, и то най-тревожното е, че украинската трагедия започна през 2014 година с протести на либерални политици, които бяха на трибуните, и на крайнодесни формации, които бяха долу сред публиката. И сега същото единодействие наблюдаваме и у нас, и можем само да се молим да не се стигне до същите резултати.
Защо толкова години все не успяваме да прочетем историята си, г-н Христов?
Защото затънахме в реваншизъм. Ние не четем историята през призмата на палачи и жертви, които често си сменят местата в разните епохи, нямаме този човешки морален извисен прочит на историята, а правим тяснопартиен, заинтересован, партизански прочит, в който нашите са си нашите, те са добри, а чуждите кучетата ги яли. Това е логиката на българското тълкувание на историята, и една пропаганда бе заместена с друга, а пък една доминираща идеология бе пометена от реваншистки настроения. Ние така и не дозряхме до демократично мислене, тъй че и леви, и десни, всеки със своята култура да направим обективен взаимноуважителен прочит на историята, който може да бъде база за бъдещо развитие на страната. Нещо повече, антагонистите ескалираха и това днес е пароксизма с рязането на паметника. Т.е. ние сме в грешната посока и ускоряваме своето движение в нея.
Благодаря ви за това интервю.
Цоня Събчева
