Започна демонтажът на Паметника на Съветската армия, известен сред част от софиянци като Монумент на окупаторската Червена армия, или МОЧА. Той е издигнат 10 години след края на Втората световна война като тържество на победата на съветския тип комунизъм в България и веднага след разгрома на Горянското съпротивително движение, за да се знае, че Съветският съюз дава материален израз на идеята: „Тоталитарната власт в комунистическа България е установена и ще се гарантира от Червената армия“. Ето защо Тодор Живков лично го открива на рождения си ден на 7 септември 1954 г. Демонтажът сега започна на 12 декември, а на тази дата през 1951 г. е разстрелян заедно с 10 негови сподвижници един от легендарните предводители на горянска чета – Георги Стоянов – Търпана. Едва ли някой от започналия демонтаж е търсел такава символика, но тя съществува – жертвите искат възмездие. И понеже демонтажът предизвика драматични сцени на протести, съпроводени със страсти, крайни политически оценки и коментари, е добре да погледнем към историята на онези кървави събития, предшествали и съпътствали изграждането на монумента. Наш гост е доц. Михаил Груев – председател на Държавна агенция „Архиви“. Добре дошъл в Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“, доц. Груев.
Добре заварили.
В какъв събитиен контекст е възникнал Паметникът на Съветската армията?
Всъщност идеята за този паметник е лансирана от ръководството на БКП непосредствено след преврата на 9 септември и още 26-то Обикновена народно събрание – това е всъщност първият парламент, който се свиква след 9-ти, и в края на 1945 г., взема решение за изграждането на такъв паметник, който да увековечи победата на Червената армия в битката срещу фашизма, нацизма и т.н. И изграждането му е доста дълъг процес. В архивите е запазена практически цялата документация: по идейните проекти, които са обсъждани; художествените комисии, които са създавани; хората, които са подбирани като автори, съответно като оценители на тези проекти. В последната сметка, екипът, който изгражда паметника, е до голяма степен личен избор на самия Вълко Червенков, който не е доволен от резултатите от тези художествени съвети и лично номинира хората, които да изградят този паметник. Действително в него са включени най-известните имена в българското изобразително изкуство към онзи момент. Част от тях са, така се каже, „бивши хора“ – с цялата условност на този термин, хора като Любомир Далчев, примерно, които трябва да се нагодят към новите условия, архитектът на паметника и т.н. Друга част са всъщност хора, свързани с Комунистическата партия още от нелегалния й период. Имам предвид Иван Фунев, Васка Емануилова, Борис Ангелушев и т.н. Но всички те, без съмнение са били имена в българското изобразително изкуство. И действително, ако разгледаме фигурите, композициите, ще видим, че те не са лишени от художествена стойност. Посланието с този вдигнат „Шпагин“ на съветския войник е недвусмислено. Твърди се – впрочем, Любомир Далчев в по-късните си спомени, вече след бягството си на запад твърди, че това е идея на самия Вълко Червенков, този вдигнат…
„Шмайзер“.
„Шпагин“, ако трябва да бъдем по-точни за вида автоматично оръжие. Но така или иначе факт е, че има някакво майсторство в тези фигури. Действително аз приветствам демонтажа – това трябваше да се случи много отдавна, още през 90-те години, но по различни други обстоятелства, може би ще ги коментираме след това, това не се случи нито тогава, нито после. Но факт е, че си заслужава тези фигури да бъдат запазени. Те вече нямат ритуална функция. Те по-скоро могат да бъдат артефакти, върху които да се пише историята на тоталитарното изкуство.
Доц. Груев, защо откриването на паметника съвпада с една година след смазването на Горянското движение? Търсено ли е нарочно това или е съвременна трактовка?
Не. Не, не мисля, не мисля. Първо, ние нямаме точна дата, с която да отбележим смазването на Горянското движение. Това е едно мащабно, спонтанно съпротивително движение срещу комунистическия режим, което започва непосредствено след 9 септември. Така че ако можем все пак да посочим някаква начална дата на неговото възникване, то не можем да посочим крайна дата на неговото съществуване. Факт е обаче, че Корейската война и особено краят на Корейската война всъщност убеждава за разделението на света. Това се случва не само в България, в цяла Източна Европа тези съпротивителни движения, които възникват срещу комунистическите режими, всъщност се убеждават, че светът вече трайно е разделен на сфери на влияние и попадането в съветската зона е безалтернативно. Така че не мисля, че е търсена някаква конкретна връзка. То съвпада действително като цяло със затихването на Горянското движение, но аз лично не виждам някаква директна причинно-следствена връзка.
А може ли да се твърди, че Паметникът на Съветската армия е преклонение пред жертвите на Втората световна война, след като неговите скулптурни композиции по никакъв начин не отчитат участието на България в тази война срещу нацистка Германия? Все пак нямаме ли 450-хилядна армия български войници и офицери, които са взели участие в нея?
Да, това е много парадоксален факт, над който и защитниците на монумента не разсъждават или въобще го игнорират, затова, защото действително България участва в заключителния период на Втората световна война.
В третата й фаза.
Да. С една армия от около 300 000 души. Тук вече спорен е въпросът, колко жертви дава България, но така или иначе дава поне 12 000 жертви. И тези хора си заслужава по някакъв начин да бъдат почетени, да бъде отбелязано това нещо. Освен това, може би този паметник би имал и друга съдба, ако той изразяваше скръбта, да кажем, на загиналите майки по техните синове, т.е. беше някакво възпоменание на жертвите. Но неговото послание, както и вие отбелязахте, е изключително агресивно.
Пропагандно агресивно.
Пропагандно, плакатно и т.н. Това е търсен ефект: да се покаже триумфа на тази в крайна сметка чужда армия, която окупира страната през септември 1944 г., и този период на окупацията продължава до края на 1947 г., над България всъщност. Така че това е директното послание на паметника.
Между другото, аз като гледах стила, особено на войника с „Шпагина“ или с „Шмайзера“, той много наподобява на скулптурната композиция на Вера Мухина – „Рабо́чий и колхо́зница“, която е изпълнена в същия стил и има съвсем същото внушение. Това явно е силното съветско влияние?
Да, да, това е същата стилистика. И посланието е такова. Да, вие сте права.
А има ли загинали в България руски войници по време на окупацията през Втората световна война? Защото поддръжниците на паметника твърдят, че това е и преклонение пред загиналите руски войници. Но има ли такива у нас?
Има, нищожна част. Едната, може би по-голямата част, това са загинали от раните си вече в съветски военни лазарети, които се изнасят заедно с преместването на фронта, най-вече при Яш-Кишиневската операция на Червената армия, която тече през август месец. Така че във военните гробища, които съществуват и в София, и във Видин, и на други места, в Силистра, основно са погребани такива хора. Имаме малко загинали войници на Трети украински фронт в района на Кула, където всъщност германците правят някакъв опит за пробив, по-скоро за разузнаване с бой, бих го нарекъл, назад – дали зад себе си имат съветски или български части, и всъщност съветски части запушват този пробив. Там също има загинали някакви съветски войници, но техният брой е незначителен. Той е пренебрежимо малък. Общо взето на територията на страната, ако изключим този инцидент, не се водят бойни действия. И тук пак се връщаме към посланието на паметника. То не е възпоменание на загиналите на българска територия съветски войници, а всъщност е тържество на окупаторите.
Тържество на съветизацията на България?
И на съветизацията, разбира се, затова защото едното е непосредствено следствие от другото.
След като този монумент има такъв пропаганден и явно подчертан агресивен характер, защо толкова години той не можа да бъде демонтиран, независимо че имаше различни постъпки? Много историци писаха в такава посока, имаше много обществени движения и се стигна чак досегашната сага?
Ами, труден въпрос задавате действително, труден и въпрос, който заслужава размисъл. По-скоро го отдавам на нашата колебливост – говоря на българите като народ и като характер, нерешителност радикално да скъсаме с комунистическото ни минало. От друга страна, разбира се, тук трябва да отчетем и един такъв силен фактор, какъвто представляваше руската държава през целия период до началото на войната в Украйна, която въздействаше по различни начини, за да препятства премахването на паметника. Най-напред това беше при подновяването вече на Договора за сътрудничество с Руската федерация. Там беше залегнал текст, който пазеше обаче военните паметници, т.е. паметниците, под които има кости. Това беше аргумент, който беше използван. Този случай по никакъв начин не е такъв. И след това и с редица от други къде полудискретни, къде меки мерки или директни пропагандни внушения всъщност Русия беше фактор, който препятстваше премахването на този паметник, а и на подобни съветски паметници в много други български градове.
Щях да ви попитам, такава ли е и ролята на Паметника на Альоша в Пловдив?
Да, Альоша в Пловдив, в Бургас има такъв паметник. Впрочем, в Силистра в крайдунавския парк, там пък е изложен първият танк, стъпил на българска територия. Т.е. вероятно действително премахването на този монумент ще има символно значение и предполагам, че…
Ще има верижна реакция?
Ще има, макар и по-бавна и така да се каже, затихваща верижна реакция и в останалите градски центрове. С Альоша е по-сложен въпросът, тъй като действително в годините той се превърна в някакъв символ на града – един, разбира се, далеч не е единственият, но все пак важен топос в града. И може би там си представям, че ще остане единственото място, където ще остане това нещо в бъдеще.
Какво трябва да има на мястото на паметника на Червената армия? Има предложение да има паметник на Горянското движение – никъде няма такъв паметник.
Е, сега точно на Горянското движение – да кажем, ако изключим паметниците там, където са лобните им места. Вие споменахте за Търпана – ръководителят на може би най-мащабната горянска група, която действа в Сливенско.
Да, втората сливенска чета.
Да, точно така. Там има такъв мемориален знак, има и в село Влахи, над Кресна, откъдето е Герасим Тодоров, също един от легендарните горянски командири. Но сте права, че някакъв такъв по-мащабен паметник на Горянското движение няма, и би следвало да се помисли за някакъв такъв паметник. Аз не мисля, обаче, че мястото му е там.
А там какво може да има?
Сега, това, разбира се, тук трябва да се произнесат и архитекти, и урбанисти, и т.н.
Но вие като историк какво послание виждате, че трябва да дойде там?
По-скоро не като историк, а като гражданин – за мен е най-добре да има един хубав парк. Това според мен е естественото място, естествената роля на тази Княжеска градина, която е имала в миналото. И въобще, според мен ние пренасищаме градското пространство с много символи и смяната на един с друг паметник или смяната на знака няма да даде някаква добавена стойност. Така че за мен най-логичното развитие на нещата би било разгръщането на този хубав парк, за който има всички дадености там и който е и съществувал преди изграждането на монумента. Зоологическата градина, която по-възрастните софиянци помним, тя беше някак си вписана в този парк. Така че мисля, че трябва да се върнем към съществуващото статукво отпреди изграждането на паметника.
А защо мълчим за горяните? Това е едно от най-дълго продължилите военни съпротиви срещу комунизма в бившия Източен блок. Малко говорим за тях, да не кажа почти нищо.
Ами да. За съжаление, това знание остана затворено някак си в по-специализираните среди на историци, на любители на историята или на хора, които в семейната памет имат нещо общо с Горянското движение. Факт е, че действително ние сме длъжници на тези хора.
Измиват лицето ни най-малко заради това, че е имало съпротива срещу един настъпващ режим.
Така е, без съмнение. И то едно е – понеже паралелът с партизанското движение излиза съвсем естествено към всеки, който се вгледа в Горянското движение, но едно е все пак да имаш зад себе си цялата антихитлеристка коалиция и един бушуващ световен конфликт, особено когато остава все по-ясно, че няма как Германия и Оста да го спечелят, и друго е, когато всъщност всичко това се развива в условията на съветска окупация и на режим, който няма никакво намерение да отстъпи от тук. Така че изходните позиции в двата случая са съвършено различни и в този смисъл горяните са абсолютно автентично движение отдолу, съпротивително движение. Това не са хора, които са спуснати с парашути и с подводници и т.н., а са хора, които излизат от средите на българските селяни най-вече, които се съпротивляват срещу отнемането на земята им. Така че сте абсолютно права, че всъщност ние като общество сме в абсолютен дълг към Горянското движение. Може би, все пак разсъждавайки върху този факт, си давам сметка, че литературата, киното, въобще средствата на изкуството са онези могъщи инструменти, които фокусират общественото внимание върху който и да е феномен. Така че да се надяваме, че в бъдеще литературни произведения, филми на тази тема ще се появят. Наскоро може би най-големият жив български режисьор – Георги Дюлгеров спомена, че работи върху филм за Горянското движение. Да се надяваме, че такъв филм, направен от такъв майстор, действително е в състояние да обърне тази диспропорция. Така мисля аз поне.
А с какви архиви разполагате за историята на Горянското движение?
О, за Горянското движение – почти никакви архиви, затова защото поне при нас такива няма. В Комисията по досиетата има документи, които се отнасят до разработването на операциите по смазването на отделните горянски групи, и на разпити на заловените вече горяни преди разстрела им, защото почти няма такива, които да не са разстреляни. Така че тези документи дотолкова, доколкото ги има, са в Комисията по досиетата.
Те не са ли ви предадени?
Не.
Навлизаме в друга тема?
Вие засягате един по-голям проблем, каква трябва да бъде съдбата на Комисията по досиетата и не толкова на самата комисия, колкото на документалния масив, който тя съхранява. Моето дълбоко убеждение и като историк, и като архивист е, че мястото на този документален масив е в системата на държавните архиви, но все пак трябва политиците да узреят за такова решение. Надявам се това нещо все пак да се случи затова, защото и в повечето източноевропейски страни точно така се случи. Общо взето това, което направиха правителствата в Източна Европа след падането на комунистическите режими, беше да се придържат към германския модел на отваряне на документите не Щази, където беше създадена така наречената Комисия Гаук, но германците си дадоха сметка, че тази подялба на документалния масив е безсмислена и през 21-ва година всъщност върнаха тези документи на Щази в системата на Бундесархив. Това започна да се е случва и в останалите източноевропейски страни, все още не във всички. Но аз дълбоко се надявам, че и в България ще се случи нещо такова. Но да се върнем на документите на Горянското движение, всъщност тези документи на бившата Държавна сигурност илюстрират само гледната точка на Държавна сигурност.
На палачите, не на жертвите?
На палачите. А те не дават автентичните гласове на жертвите, които за съжаление са безвъзвратно загубени. И може би, връщайки се и на вашия предишен въпрос, всъщност това е част от обяснението за тази диспропорция, която съществува в знанието и в обществената представа за Горянското движение, т.е. за липсата на знание.
А тези празнини в липсата на знание, те могат ли по някакъв начин да се запълнят с косвени исторически документи?
Косвени, да, разбира се, разкази, спомени и т.н., но постепенно си отиват и последните носители на този жив спомен. Да, действително там, където историята няма директни извори, се опираме на някакви косвени свидетелства. Това е приета в историческата наука форма на реконструкция. Така че в крайна сметка остават ни документите на палачите и някакви косвени свидетелства на жертвите, от които би трябвало да бъда изграден един цялостен разказ.
Борбата на горяните не опровергава ли мита, че България е била най-големият сателит на Съветския съюз, което пък не доказва ли именно Паметника на съветската армия? Това не са ли двата контрапункта? Затова избрах за интервюто тези контрапунктове: единият паметник, който показва преклонението, васалитета, а другото е една борба, която се стреми да отстои националното.
Вижте, тука трябва да откроим все пак еволюцията на, ако трябва да направим някакво сравнение с останалите източноевропейски режими, първо, трябва да кажем, че подобни съпротивителни движения има и другаде, те не са някакъв уникален български факт. Има ги в повечето източноевропейски страни, но в последна сметка всички тези държави се превръщат в съветски сателити. През Сталиновата епоха всички режими, които се установяват в тях, са копи-пейст по подобие на кремълския режим, но в по-късните години от съществуването на тези режими част от тях макар и частично успяха да се еманципират от Москва. Това обаче трудно може да се каже за българския случай.
След като за самия паметник вие обърнахте внимание, че неговата архитектура, скулптурни групи са одобрени лично от Вълко Червенков, който си е отявлен сталинист, то това вече не е ли достатъчно показателно за сталинския характер на този паметник и за тази упоритост, с която ние през годините го запазваме?
О, да, да. Неслучайно всъщност той пресъздава, ако обърнете внимание на страничните пана на паметника, там се пресъздават събития по-скоро от съветската отколкото от българската история, защото той започва с Октомврийската революция. Точно това пано е правено от Далчев. Така че там се търси друга причинно-следствена връзка, не българска.
А поддръжниците на паметника обаче твърдят, че той трябва да бъде запазен като артефакт на историята. Как трябва да пазим артефактите на историята? Как да ги оценим особено тогава, когато те имат силно противоречив характер и разделят обществото?
Ами вижте аз също мисля, че в крайна сметка тази скулптурна композиция, каквато всъщност представлява паметникът, под някаква форма трябва да бъде запазена, защото във времето това нещо вече започва да предизвиква изкуствоведски интерес, някъде и откровен туристически интерес. Така че така или иначе това е една даденост, която би трябвало да се използва. Тя не е само тя, и за мен този Музей на социалистическото изкуство, който беше изграден, той е много малък и по площ, и на неподходящо място е изграден, за мен едно връщане на Националния исторически музей в центъра на града и оставането на Дома в Бояна, където в момента се помещава той, за един по-разгърнат музей на тоталитарното изкуство би било много по-логично развитие на нещата. Но тук опираме и до финансовите измерения на всичко това. Но така или иначе подобни артефакти заслужава да бъдат запазени, и аз съм убеден, че в бъдеще скулптурите от Паметника на Съветската армия ще предизвикват вече не култов, а познавателен интерес към тях.
Но не на мястото, на което сега се намират?
Разбира се, категорично. Защото това е символна територия по някакъв начин. И заради това оставането му там беше абсурдно, но така или иначе до ден-днешен беше факт.
Паметникът на съветската армия има символно значение за 45-годишната история. Вие сте изследовател на елитите от този период, ненапразно при най-малкото честване се събират там и се отдава почит.
Да, да. Той е важен за комунистическия елит и за хората, които са третата генерация на тоя елит, като символно пространство, като място на разгръщането на култа, като времеубежище ако щете, да използвам както стана модерно, заимствайки от Георги Господинов. Така че за тези хора този монумент е някакво времеубежище, капсула на времето, и те отчаяно се опитват да се закотвят във времето, в което той е бил изграден.
Много е любопитно, какво ще остави за историята сегашното време и как поколенията ще се отнесат към него?
Това като архивист ли ме питате или като гражданин?
И като историк, и като архивист, и като гражданин. Вие най-добре познавате картината на действителността, няма кой друг да попитам.
Вижте, много трудно ще бъда на нашите следващо и по-следващото поколения историци за това, защото живеем в такова ускорено време, че търсенето на някакви документални репери в него става все по-трудно. Още повече, че ние сме свидетели на постепенното изчезване, и то постепенно, но все пак доста бързо изчезване на хартиените документи и замяната им с електронния документ, като почнем от личната кореспонденция, минем вече през документооборота в държавните институции, на практика хартията изчезва. Ние като Национален архив приключихме тази година разработването на система за архивиране на електронни документи, но тук пак казвам става дума само за държавните институции. Но в този преход от хартията към електронния документ ще се отворят големи празнини на познание, които Бог знае нашите наследници как ще пълнят. От друга страна имаме и този фактор с дигиталната трансформация, технологичната революция, всичко това, което се случва много бързо буквално пред очите ни, и това създава друга представа за време, която е много трудно да бъде регистрирана и съответно интерпретирана от която и да е историография. Така че ще става все по-трудно да се прави история на поколенията след нас.
Много ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост.
И аз ви благодаря.
Цоня Събчева
