След ниската избирателна активност на местните избори, след озадачаващите на не малко места резултати е логично да се запитаме: разбират ли гражданите, какво им казват политиците, както и разбират ли се помежду си самите политици? Гост в студиото е доц. Кристияна Симеонова от Института по български език към Българската академия на науките. Добре дошла в аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“, доц. Симеонова.
Добре заварили. Здравейте вие и вашите слушатели.
Какво преобладаваше в думите на политици и кандидати от предизборната кампания? И ако разширим въпроса – и от всекидневието на политиците?
С ваше разрешение и с разрешението на вашите слушатели аз ще си позволя да започна нашия разговор с цитат не от кого да е, а от майстора на българското слово Йордан Йовков: „Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства“. Това казва Йордан Йовков, че думата е страшно нещо.
А умеят ли днес политиците, умеем ли и ние да боравим с думи?
И думата наистина е страшно нещо. Има една друга поговорка: „Език мой – враг мой“. А що се отнася до съвременните политици, най-общо казано езикът на съвременните български политици не е такъв, какъвто трябва да бъде. Този език загрубя, този език се вулгаризира до някаква недопустима степен. Сега, причините за това са няколко. Като първо, след 10 ноември се размиха строгите граници, които съществуваха между официалното и неофициално общуване. След 10 ноември тези граници се премахнаха. Езиковите стереотипи, които съществуваха в предишната епоха, рухнаха. Просто в политическото говорене нахлу разкрепостеният език, цветистият език, което донякъде е част от настъпилата демократизация на езика. Само че тази демократизация беше разбрана много погрешно, тя беше разбрана като всепозволеност, като абсолютна всепозволеност в едно официално, публично говорене. Сега, някой веднага може да възрази, като ми каже, че езикът е обществено явление, той е огледало на обществото, а езикът следва общественото развитие и всепозволеността в абсолютно всички сфери на нашия живот логично се отразява и в езика. Да, но ние, езиковедите, не можем да приемем тази всепозволеност. И още повече, което е много страшно, у нашите политици тотално отсъства самоконтрол върху собствената им реч.
В какво състояние е публичната реч?
Публичната рече е в състояние, в което не трябва да бъде, защото в публичната реч нахлуха елементи на ниския стил, елементи, на които изобщо не им е мястото там. В смисъл такъв, нахлуха диалектизми, нахлуха турцизма, нахлуха жаргонни думи, вулгаризми, и за съжаление, цинизми – нещо немислимо преди 10 ноември. Така че състоянието на публичната рече е доста недобро, защото всичко се подчинява на моментната политическа конюнктура, на страстите, и вербалната агресия ескалира. Езикът на омразата не намалява.
Доц. Симеонова, какво преобладава в нашия език днес и в езика на политиците, на тези, които се призвани да ръководят страната?
При езика на политиците трябва да се има предвид следното: че там се осъществява вербална комуникация на две нива: като първо, между самите политици в рамките на политическия процес, и като второ, което е още по-важно, между тях от една страна и обществото и гражданите от друга, като при тази комуникация се цели не само даване на информация, а се цели въздействие, формиране или промяна на определени убеждения, възгледи, ориентации. И именно тук идва прекаляването с тези елементи на ниския стил, които не трябва да бъдат в никакво публично говорене. Защото нашите политици когато говорят, те трябва да знаят, къде се намират, в каква комуникативна ситуация се намират и какъв е езиковият код за тази комуникативна ситуация. А те точно това го забравят.
Разбират ли гражданите, каква им казват политиците, какво им говорят?
Тук вече проблемът е много сериозен, защото повечето граждани не вярват на политиците и понякога те дори не ги слушат, като говорят. И причините за това са от една страна, че много политици заменят аргументираното говорене, ясното, точното говорене с някакъв или абсолютно неясен, административен, брюкселски език – аз не приемам това понятие, но той е засипан с изключително много чуждици…
И с клишета.
… с клишета, с неща, които не трябва да ги има. Значи аргументираното, ясното и точното говорене отстъпва от една страна на ниския език с вулгаризмите, с обидите, с директните нападки, а от друга страна на говоренето, където аз ако ми разрешите съм си подготвила един пример.
Разбира се.
Слушайте: „Образът на партийния лидер, взет откъм проносираната митологема доста сугестивно се проекцира върху консеквентните слоеве на електората. Във взаимната им контрапунктуална хармония се издига фундаменталната теза за политическия морал до най-високата кота на етичната нравственост синкванон.“ Вие разбрахте ли нещо от този текст?
Знаете ли, няма да споменавам име, но преди години много се забавлявахме с изказа на известен наш общественик. Превеждахме чуждиците, които той е употребил в даден текст, пишехме отгоре българското значение и се получаваше абсолютна безсмислица. Но иначе звучи авторитетно, звучи може би научно, а вие като учен най-добре ще го оцените.
Аз като учен ще кажа, че такива текстове, като първо, те са гавра не само с българския език, те са гавра с езика въобще. Защото езикът от средство за комуникация се превръща в точно обратното – в средство за декомуникация. Представете си обикновеният електорат как ще разбере такова говорене.
Няма да го слуша дори.
Това по никой начин не говори нито за ученост, нито за образованост на автора на този текст. Защото ето друг пример: „Електоратът по презумпция ще аплодира инициирането на иновативните идеи за индексация.“ Ами извинете, в това изречение няма нито една българска дума, абсолютно нито една. Не трябва така да се говори. Един политик трябва да говори ясно, точно, аргументирано, ако иска да стигне до своите избиратели, без подобни витиевати, засипани с чуждици изречения, език, който не говори за образованост на неговия носител, а понякога говори дори за пълно отсъствие на мисъл в главата на този, който приказва така. Значи, от една страна трябва ясната и точна българска реч, защото винаги съм казвала, че българският език е един от най-богатите езици в света. Той е високо развита система за предаване на мисли. Няма нещо, което да може да се каже на който и да било друг език и да не може да се каже на български, така че слушателите, зрителите, гражданите да разберат.
Може би трябва да отворите курсове за ограмотяване на нашите политици, да ги научите в крайна сметка след толкова години да могат да говорят на български.
Вижте, това е много страшно, че нашите политици не слушат нас, езиковедите, те не ни търсят, не ни слушат, не искат нашето експертно мнение, което е много необходимо. А някои от тях, без да ги подценявам, имат нуждата да бъдат обучавани. Имат нужда да бъдат обучавани, защото те по своему си правят някакъв нов техен български език, който е в абсолютен разрез с правилата и нормите на съвременния български книжовен език. И в една от своите изяви доц. д-р Владислав Миланов от Софийския университет зададе въпроса: „Възможно ли е да творят закони за цялата държава хора, които не познават законите на собствения си език?“, трябва да има някъде някаква ножица. Например, такива не съществуващи думи, като „ротира“ – глагола „ротирам“ вие чували ли сте? Има ротация като съществително. Глаголът „страхувам“ да се употребява не като възвратен.
„Страхувам ли ви?“
Да. Политик с инициали „ББ“ така каза: „Главният прокурор да не си мисли, че може да ме страхува.“ Това е някакъв нов български език, който народът не би могъл да го разбере. Да не говорим за хилядите граматични грешки, грешки в ударението, грешки в членуването, в бройната форма. Ами, „два депутата“ – две грешки! Те не знаят, че на български се казва „двама депутати“, а не „два депутата“. Много масово се греши. Но политиците не търсят нас, езиковедите, което според мене е беля, казано малко по-разговорно.
А самите политици помежду си разбират ли се, какво говорят?
Това е много сложен въпрос. Аз смятам, че не се разбират дотам, защото всеки си говори с неговите клишета и със заповедите, които е получил какво да каже и как да го каже, и какво да го направи.
А как се обиждат политиците? Ние всекидневно сме свидетели на техните излияния в парламента.
Политиците се обиждат по начин, който не отговаря на тяхното институционално равнище. Трибуната на българския парламент е най-високата трибуна в тази държава, и от тази зала, от тази трибуна звучат думи, които са по подходящи за каращи се тийнейджъри, но не и за народни представители на Република България, в чиито ръце е съдбата на 7 милиона българи. Те нямат право от тази трибуна в официално общуване да говорят по този начин. Защото това е неуважение на първо място към българския език, към българския избирател, да не говорим към опонента – към човек, който изповядва различни от мен, примерно, възгледи. Когато говоря с него, аз съм длъжна да го уважавам, защото той има правото, свободата да бъде различен. И те, както и в началото казах, забравят, къде се намират, което е много страшно. Да знаят, че на това място, наречено „сграда на българския парламент“, не се говори така.
А доколко и как медиите не спомагат за тази нерадостна картина?
Ами медиите просто наистина не правят всичко възможно, извинете, защото и вие сте медия, за тази нерадостна картина, защото много малко присъстват българските учени в българските медии, особено ние, представители на хуманитарното знание. Нашият Институт за български език е един от най-старите институти на Българската академия на науките. Вие може би знаете, че той се е създал през 1942 година. Представете си, било е война, а народът е чувствал такава жажда за грамотност, за речници. Той е възникнал като служба за български речници, които да го ограмотят. А сега има кулинарни предавания, колкото си искате, има риалити, чието ниво въобще не искам да го коментирам, но някакво предаването да има постоянно за език, за култура, за цивилизация – няма. И ние учените правим всичко възможно вулгарният начин на говорене да не победи културното и цивилизоването общуване, но то за съжаление го побеждава, защото медиите са изключително мощен фактор за влияние и за въздействие върху хората. Не знам, дали си спомням точно, но първият телевизионен политически дебат на тема „Предизборни идеи“ е, ако не се лъжа, през 1960 година между кандидатите за президент на САЩ Ричард Никсън и Джон Кенеди. Оттогава всяка медия излъчва какви ли не предизборни дебати, на които и от устата на журналисти, и от устата на политици могат да се чуят невероятни неща. Когато политиците говорят така, народът повтаря след тях. Те имат влияние и медиите, и политиците, обикновеният българин да си мисли, че така трябва да се говори – ами след като тези отгоре го правят…
Защо пък не?
Да, абсолютно, което е много страшно.
Какво е впечатлението ви от изминалата вече предизборна кампания за местните избори?
Ами впечатлението ми е, че и в тази кампания много често се нарушаваше добрият тон. Още повече, някои от кандидатите говореха така, че наистина първо хората не разбираха точно какво искат да кажат, а много хора оставаха и с впечатлението, че конците се дърпат от другаде – тема, в която не искам да навлизам.
Възникна много сериозен спор около това, може ли кандидат, вече избран за съветник, да употреби думата „лайномет“.
Разбира се, че не може. Не може. Но това не е единичен случай. Тази дума няма място в никакво публично говорене, категорично. Аз изключително осъждам този начин на говорене – с вулгаризми, с цинизми. То, за съжаление, това не е, не е най-страшното.
А кое е най-страшното?
Това са думи, които съм ги чувала от политици в ефир и по никой начин няма да проявя неуважение към вашата радиостанция и да ги кажа пред микрофона. Това е просто невъзможно така да се говори. Абсолютно невъзможно.
С какво богатство на речника разполагат съвременният българин и съвременният политик? Вазов е употребявал в творчеството си 70 000 думи. Днес с колко говорим?
Само един фактор относно предишната ни тема за изборите.
Да.
В някаква анкета бях чела, че повече от 70% българи казаха, че по никой начин предизборните дебати не са повлияли на това за кого да гласуват, а това говори за представянето на нашите политици в тези предизборни дебати, след като хората нито ги слушат, нито се влияят от тях. Те не вярват, че това, което кандидатите говорят, наистина го мислят.
И това говори за качеството и на медийната работа.
Да, да. Разбира се.
Но това е друга тема. Да се върнем на речниковото богатство.
Речниковото богатство на съвременните политици е изключително ниско. Аз смятам, че повечето от тях едва ли знаят повече от 500 думи на родния си език.
500 думи?
Да.
Това е сериозна присъда.
Да, просто те говорят по един и същи начин, някои скоро са научили български, въобще не познават законите на българския език, говорят несвързано говорят безсмислено, което е много лошо. За мен езиковата култура на съвременния политик е много ниска, много ниска. Но както казах, така ще бъде, докато това са хора, които си мислят, че всичко им е позволено, че те са над народа, и въобще не слушат гласа на науката.
А българинът с какъв запас от думи разполага? Каква е неговата езикова култура на едно средно равнище?
Ами след като според една анкета по-малко от 10% четат книги, вие можете да си отговорите на този въпрос. След като технологиите ни завладяха тотално, където има един осакатен език, абсолютно осакатен – те не могат да направят изречения с повече от три думи. Това е много страшно, даже и буквите дори не ги изписват. Мен са ме питали учители по български език: ще има ли правило, според което буквата „Ч“ да се пише с цифрата 4, а буквата „Ш“ – с цифрата 6. Казвам: никога такова правилно няма да бъде въведено в българския език. Хора, които в момента са учащи, те се страхуват от страница и половина урок. Това е много страшно. Едно осакатено поколение, при което има липса на четене, липса на писмена култура. Защото една езикова култура няма откъде да дойде, тя ще идва от науката, идва от книгите, идва от четенето, тя не идват от компютърните игри, няма да дойде от интернет по никой начин.
Как да се преборим с това предизвикателство?
С това предизвикателство според мене можем да се преборим ако ние, езиковедите, получим по-голяма чуваемост в обществото. Сега, много се говореше преди време, този въпрос е актуален и до днес: трябва ли да има или да няма Закон за българския език. Ами да допуснем, че такъв закон има, кой ще контролира неговото спазване? Езикова полиция ли ще има? Езиков редактор, който да глобява ли? Някога, това е било във Франция по времето на Шарл де Гол – той е глобявал журналисти, които използват английска дума, за която има равностойно френско съответствие. Ами в XXI век това не може да стане, значи трябва да се търсят някакви други начини. Още повече, че имаше и мнение, че ако има Закон за българския език, той да има препоръчителен характер. Ами кажете ми това не е ли обидно за нас, езиковедите?
То е обидно за езика, обидно е за нацията.
Може ли закон да има препоръчителен характер? Законът е това нещо, което е задължително да се спазва, и който не го спазва, може да бъде наказан по силата на него. Ами ако аз не одобрявам някои неща в Закона за движение по пътищата, мога ли да поискам и този закон да има препоръчителен характер? За мен изходът е в това: езиковедите повече да бъдем чувани по медиите, повече да бъдем чувани и по електронни, печатни, всякакви други медии. Защото самото качество на съвременните медии, особено телевизиите, е много ниско. Там предавания за културния зрител директно отсъстват, или където ги има, просто се допускат едни и същите хора, финансирани от едно и също място, от някаква си фондация, ясно коя. И хората, които могат да направят нещо за ограмотяването на този народ, ги няма.
Това ли е най-голямата опасност пред български език, включително и пред нацията, защото езикът е елемент от националната сигурност? Докато има език, ще има и нация.
Ами да, неслучайно в старобългарския език думата „език“ и думата „народ“ са значили едно и също. Думата „език“ е значила и „народ“. Значи, езикът е един от най-сериозните белези на националната държава. Ние имаме ангажименти към България, към следващите поколения, и един от тези ангажименти е да съхраним и да запазим български език, който е също толкова богат, толкова звучен, колкото всички други езици в света. И това задължително трябва да се направи.
Как да запазим българския език, доц. Симеонова?
О, много сложен въпрос. Българският език има няколко начин да го запазим. На първо място според мен още от семейството трябва да започне уважение към родния език, към тези, които са го създали, още от времето на Кирил и Методий, най-древната писменост. Защото когато се появяват обяви като това на английски език за бебета, представете си бебе да учи английски, или „Учи английски, той ще ти трябва, българският няма да ти трябва“, казват родителите…
Родителската препоръка?
Да. Докато в едно семейство едно дете, едва проходило, слуша такива неща, то няма да уважава българския език. Защото аз имам фрапантни случаи, когато майка с детето си говори на английски, за да отиде то да учи в чужбина. Това е недопустимо, това е абсолютно недопустимо. Първо трябва да се тръгне от, извинете, и аз ще употребя едно клише – от патриотичното възпитание, а то започва от семейството. Не може бебе на година и два месеца да учи английски. Ако вие не знаете, какво е минало време на български, аз как да ви го обясня, какво е на английски? Първо се научава и уважава родният език, и оттук нататък тръгва всичко. Другото е, няма фирма, институция, учреждение, която в изискванията за работа да пише: владеене, и то блестящо владеене на книжовния български език. Само се търси английски или какъвто и да било чужд език, но българският отива на заден план, и забележете, той отива на заден план от българи, от което излиза, че най-голямата опасност за българския език е отношенията на българския народ към него.
Накъде вървим със съсипването на езика си? Прави ми впечатление да ви кажа, все повече срещам напоследък тийнейджъри, млади момчета и момичета, които разговарят помежду си на английски. Ученици, студенти говорят на английски помежду си. Българи, то си личи, личи си и по акцента, разбира се, но говорят на английски.
Това е много страшно. Това е липса на всякакво уважение към родината, която те е създала. И както казах, всичко трябва да започва с патриотичното възпитание. А то и обществото има вина. Ами погледнете, какво става по улиците на София, извинете за израза: ами ние сме като една тихоокеанска колония. Тука няма нито един надпис на кирилица, нито един. Това е недопустимо. Аз няколко пъти съм била в Унгария, там няма такова отношение към унгарския език, който е много своеобразен, също се говори само в Унгария, но там е Унгария – всички надписи са на унгарски. Докато в България абсолютно всичко е на латиница, латиницата ни завладява и като графика, което е много страшно. Да не говорим, че преди време имаше политици, които казаха: „Дайте да изхвърлим кирилицата и да пишем на латиница, та белким САЩ ни харесат повече.“ Ето това когато идва, значи причините са комплексни: и от семейството, и от обществото. И те трябва да си подадат ръка и да вървим заедно в тази насока. Защото няма фирма, която да е глобена за това, че не слага надписи на кирилица. А тези на латиница, както е в Унгария, те са много по-малки на английски език, винаги са отдолу и винаги след унгарските. Така се изгражда патриотизъм в една държава.
Така се създават и перспективи за бъдеще пред една държава.
Абсолютно. Абсолютно, защото неуважението към езика е неуважение и към България.
Много ви благодаря за това гостуване, благодаря ви за направения от вас анализ и за това, че ни отделихте време и бяхте наш гост.
Аз благодаря на вашата медия, че тя прояви интерес към българския език – нещо, което много малко медии го правят.
Гостува ни езиковедът доц. Кристияна Симеонова от Института по български език към Българската академия на науките.
/източник: ИА „Фокус“
